Качеството на висшето образование в България

Здравейте, приятели!
Този пост ще бъде различен от останалите ми постове в блога. Този пост няма да бъде свързан с никакви технологии или програмиране. Този пост ще бъде за една болна (поне за мен) тема и тази тема както заглавието подсказва “Качеството на висшето образование в България”. Искам да споделя с вас един реферат, който написах по тази тема. Ето го и самият реферат:

Образованието е решаващ фактор за културния прогрес на една страна и за развитието на човешките ресурси. То е единствената духовна ценност, национална добродетел, обединяваща стремежите и мечтите на нацията. У нас образователната система, имаща основна функция да реализира социалната поръчка на обществото, днес е изправена пред предизвикателствата на ХХI век, като трябва да реши проблемите си, натрупани през годините на прехода. Това изискване е свързано с осъществяване на нова образователна политика от държавата в духа на националните традиции и в съответствие с европейските стандарти.
Същност на висшето образование
Висшето образование е индивидуално и обществено благо и затова е лична и обществена отговорност. То не е и не трябва да бъде грижа само на държавата, а и на отделния индивид, както и на обществото като цяло, представено от различни негови (включително частни) организации и сдружения. Достъпът до различните степени и форми на висше образование при равни условия е право на всеки гражданин, но неговото придобиване е зависимо от личностния потенциал и ресурси на индивида. Всяка национална система за висше образование е обществено признат механизъм за регулация на справедливи социални неравенства въз основа на принципа на меритократизма.
В съвременните общества висшите училища участват в пазара на образователни услуги, тъй като основният резултат от тяхната дейност получава пазарна реализация. Те съобразяват своята дейност с пазарните механизми, защото свободната конкуренция е основен двигател на тяхното развитие. Висшето образование обаче остава сфера, в която доминиращи са академичните ценности и норми, върху които се градят взаимоотношенията между участниците в академичната общност.
Цели на висшето образование
Системата за висше образование има съществен принос за успешната жизнена реализация на личността и за просперитета на всяка нация. Смисълът на висшето образование, което по необходимост е зависимо от динамиката на пазара на труда, не се изчерпва с подготовката на хората за професионална реализация. То е призвано да съдейства за цялостното развитие на личността, на науките, изкуствата, културата и на обществото като цяло, както в национален, така и в глобален мащаб.
От качеството, разнообразието и гъвкавостта на висшето образование зависи изграждането на българското общество като общество, което:
– цени високо всеки отделен човек и поощрява личностното развитие и инициативност;
– поддържа устойчив икономически растеж, основаващ се на иновации и практическото приложение на резултатите от научни изследвания;
– съхранява и обогатява общочовешките ценности и позитивните национални традиции.
Основните цели на висшето образование са:
– да създава възможности за всеки човек да получи онова образование, което стимулира и развива до най-висока степен неговите способности и личностни ресурси, като целенасочено премахва каквито и да са условия за дискриминация (по пол, раса, етническа и национална принадлежност, религиозни и политически убеждения или социална неравностойност);
– да подготвя за успешна професионална и гражданска реализация в условията на динамичен и надхвърлящ националните граници пазар на труда и едно отворено и демократично общество;
– да открива възможности за учене през целия живот с цел личностно усъвършенстване, по-добра професионална реализация и активно участие в социалния живот;
– да създава и разпространява нови знания, да съдейства за разбирането на света и за обогатяването на неговата материална и духовна култура;
– да подпомага прилагането на високо специализирани знания и умения във всички сфери на обществото;
– да бъде интелектуален и морален критик на обществото от позициите на отстояването на демократичен правов ред и на правата и свободите на отделната личност.
Качеството на висшето образование
Излизането на страната ни от системата на затвореност и протекционизъм постави в нова светлина самото разбиране на понятието “качество” на образованието. Прагът на качеството трябва да търси нови измерения в съответствие с промените в състава на потребителските групи. Висшите училища не обучават вече специалисти единствено като поръчка на държавата. Основният потребителски акцент преминава върху индивидуалните потребности. Макар и не напълно осъзнато и осмислено в хода на промените, висшето образование стана едно от основните средства за реализация в изграждащата се конкурентна среда. Така социалният протекционизъм беше заменен от алтернативата на свободен и равен достъп до образование и обучение през целия живот.
Качество в рамката на европейската реформа означава – образование, което създава повече и по-добри работни места, като в същото време осигурява онези предимства, които привличат европейците отвъд океана; образование, което дава лична и обществена конкурентоспособност.
Качеството на висшето образование у нас вече е под сериозно съмнение.
Все по-голяма част от напускащите страната се насочват към образование в чужбина, очевидно неудовлетворени от университетите в България. Според изследване на ЕК качеството на българското висше образование е ниско както при преподаването, така и – дори в по-голяма степен – по отношение на изследователската дейност. Нещо повече – посочва се, че заделяните ресурси са високи като дял от БВП на студент, т.е. основният проблем не е свързан с недостиг на ресурси. Именно поради тази причина е важно разглеждането на вътрешните стимули в системата, начина на разпределение и управление на ресурсите, нивото на конкуренция, управленските практики. Тук важна роля би могла и играе акредитацията.
Системите за оценяване и акредитация се развиват заедно с децентрализирането на висшето образование и автономията на университетите. Те осигуряват независим мониторинг и оценка на висшите училища и техните програми с две основни цели. Първата е да се гарантира покриването на минимум изисквания и стандарти, които да оправдаят доверието на заинтересованите страни (акредитация). Втората е да се насърчи подобряване на качеството на отделните институции и системата като цяло. В този смисъл процесът на акредитация влияе не само върху вътрешната структура и политика на университетите, но и подпомага правителството при планирането на ресурсите и управлението на висшето образование. Акредитацията предоставя информация на заинтересованите страни относно постигнатите стандарти и осигурява отчетност за разходването на публичните средства.
Още през 2008 г. Европейската асоциация за осигуряване на качеството във висшето образование (ENQA-ЕНКА) публикува доклад със своята външна оценка на българската Националната агенция по оценяване и акредитация. Като цяло, въпреки че одобрява членството на Националната агенция за оценяване и акредитация (НАОА), докладът съдържа множество препоръки за подобрение. Например – привличане на експерти от чужбина и професионалисти (включително чрез по-добро заплащане) за участие в процедурите по акредитация като пълноправни членове; даване на статут на пълноправни членове и на студентите. Това би помогнало за възприемането на добри практики и отразяване на гледната точка на студентите и бизнеса. Нужно е и преосмисляне на оценките на НАОА, които са много щедри и не позволяват международно сравнение, както и диференциация (голяма част от оценяваните проекти получават оценка “много добър”). НАОА да започне да извършва анализи на качеството на системата на висше образование като цяло, включително стратегически прегледи на системата. По този начин биха могли да се идентифицират силни и слаби страни на висшето образование като цяло, както и да се следи доколко има резултат от работата на НАОА. Повече обучения за повишаване квалификацията на персонала, привличане и на хора от по-младото поколение в управленските тела, както и повече жени и неакадемични професионалисти. НАОА трябва да постигне по-голяма обществена разпознаваемост като институция и като роля – чрез привличане на заинтересуваните групи, организиране на дискусии и обществен дебат за качеството на образованието. Полезно ще е и сливане на програмната и институционалната акредитация, опростяване на тежките процедури, публикуване на повече информация, по-строго оценяване, по-стратегически насочено управление на бюджета.
Висшето образование в България е неефективно. Ако оставим настрана общоприетото схващане, че с диплома излизат не тези, които са способни, а онези, които си плащат, ще видим един много по-голям проблем. Университетите в България работят в условията на свръхкапацитет. Налице е и сериозно разминаване в съотношението между българските и европейските университети. Докато в европейските страни един преподавател обучава от 15 до 25 студенти, у нас един преподавател има само 11 студенти. Този факт е отговорът за скъпото обучение и прави образованието неефективно. За кого е удобно това? Тази система гарантира сигурност на университетските преподаватели и затова е удобна за академичната общност. Така че, колкото и скъпо да платите, за да се обучава детето ви в Софийския университет, например, това не винаги означава, че то ще получи добро образование.
Голяма част от научните кадри не познават и не ползват възможностите на интернет, не само защото са компютърно слабограмотни, но и защото са свикнали на друга практика на обучение. Студентите си губят времето и остават с погрешната идея, че това е някакво ниво. Ходят на лекции по инерция и много често взимат изпитите си, благодарение на финикийските знаци, които са броили на съответния преподавател. Образованието в България, такова, каквото е било някога умира и много скоро бг-учениците ще падната до посредственото ниво на американците. Тогава вече можем да престанем да си задаваме въпроса „Как ще ги стигнем…“
Естествено, не отричам, че има и съвестни хора, които са се посветили на идеята да образоват младото поколение и го правят с един симпатичен, вълнуващ и рядък възрожденски плам. Но такива преподаватели са рядкост. За съжаление висшето ни образование в момента е един голям скачен съд. Ниското ниво на обучаваните прелива в това на обучаващите и обратно. Знам, че има млади хора, които имат много ниско мнение за своите учители, без значение дали става въпрос за училището или университета. Факт е и класовото разделение между едните и другите. Стандартът на живот на един преподавател не може да се сравни с този на младеж, чиито родители имат собствен бизнес. Което е не само жалко, но и тъжно.
Друг важен проблем, който стои пред висшето ни образование е демографският срив. В момента младото общество е доста по-мобилно и глобализирано, за разлика отпреди двадесетина години. Към днешна дата имаме над 80 000 студенти в чужбина. Така че, само това да ни е проблемът. Пикът на демографската криза сега се наблюдава в гимназиите и все още не е засегнал напълно университетите.
Какво е нивото на висшето образование в България? Спрямо кое ниво обаче? Преди време, няма да споменавам кога, царуваше мнението, че в България образованието е едно от най-добрите. Сега сме на противоположното мнение. Какво се промени че стана така? Според мен – нищо не се е променило и точно там е проблемът. Каква е основната цел на висшето образование – да подготвя хората за по-специфични дейности, така че да подпомага бизнеса. Той обаче расте и се променя с невероятна сила. Не само у нас – навсякъде. Както силно навлезе маркетинга в бизнеса, така той трябва да се прилага и в образованието. Вместо това остарелите практики на преподаване се прилагат и до ден днешен, да не говорим за съдържанието на лекциите. За да е по-пълна картинката, повечето университети всячески се стремят да пречат на студентите да се развиват професионално успоредно с образованието.
Другото интересно нещо е връзката с бизнеса. Такава просто няма. Колко от преподавателите са практици и колко са теоритици? Простете ме, но теоритик по маркетинг, неизкарал нито един лев от реална работа, може дълго да ми говори за пазари и тьрговия, но надали ще ме научи на каквото и да е било. Без значение колко титли има. А какъв би бил проблемът да се поканят водещи специалисти да провеждат дори по една лекция на семестър? Не мисля че ще е такъв голям проблем. Иначе липса на подготвени кадри – има.
Ами администрацията? Само гений може да измисли администрация като в нашите ВУЗ-ове. То са протоколи, заверки, липса на хора, които да ги подпишат, висене по кабинети… Иначе студените нямали усет за организация. Е как да имат? Единственото положително нещо, на което може да се научи човек, е да оцелява във враждебна среда.
През последното десетилетие в България се наблюдава засилен интерес към висшето образование. Днес в страната същестуват 47 университета, а студентите наброяват повече от 300 000 души. За сравнение може да се посочи, че през 1989 година са съществували само 3 университета, а броя на студентите е бил 89 000. Нарастналият брой на универстите и студентите трудно може да се обясни с високи стойности на университетските дипломи или възможността за намиране на по-добра реализация. Причините се крият, по-скоро, в новите социално-икономически и политически условия които настъпиха след 1989 година. Стагнацията в икономическия живот и появилата се безработица насочи много млади хора към висшите учебни заведения, въпреки съмнителната перспектива за просперитет в повечето от тях. Това като краен резултат допринесе за масовизиране на висшето образование, чиято основна цел се превърна по-скоро в намаляване на социалното напрежение в страната, отколкото в изграждането на професионални кадри. В този смисъл висшето образование се превърна в ресор на социалното министерство, а не на това на образованието.
Наблюдаващият се процес на масовизация на висшето образование, сам по себе си, би представлявало едно прогресивно явление в нашето общество, ако обаче, той не бе съпътстван с намаляване изискванията, на които трябва да отговарят студентите по време на своето следване. Ако към това прибавим остарялата и архаизирана система на получаване и оценка на знанията, почти пълната липса на изследователска и практическа дейност, както и отсъствието на пазар и контрол на образователния продукт – то тогава трудно бихме открили някакви положителни качества на нашето висше образование.
Но какви са всъщност действителните параметри на качесвото на висшето образование в България? На първо място трябва да споменем, че чрез увеличаване количеството приемани студенти спаднаха критериите, на които трябва да отговарят. Така много хора, които при нормални условия не биха станали студенти, получиха такава възможност. За тях висшето образование се превърна в самоцел, а значение има единствено получаването на диплома независимо каква точно е тя. По този начин в редица специалности влязоха студенти с малък интерес към тях. Студенти, на които е чуждо самото знание, а още по-малко склонността към духовни знания.
Върху качеството на висшето образование голямо влияние оказва и системата за придобиване и оценка на знания. Тя е твърде остаряла. Подобни системи в европейското висше образование са се прилагали преди около половин век и в момента не се практикуват поради явните й насъвършенства. В чисто теоретичен план, тази система не е толкова лоша и може да дава добри резултати. Но какво се получава в действителност: в нашите университети студентите черпят знанията си предимно от лекциите, които изнасят съответните преподаватели, т.е. знанията се придобиват в готов вид и в насипно състояние. Като главен критерий за усвояването на нови знания се взема предимно количеството информация и много по-малко нейното качество. Потвърждение за това е и фактът, че при провеждането на семестриални изпити, определящо и основно е количеството усвоена от лекции информация. Знанието се оприличава единствено с количесвото факти, които сами по себе си не са признак за наличието на професионализъм.
Но освен знания студентите трябва да придобиват и различни умения. За формирането на различни умения в студентите, днес в Европа се обръща все повече внимание. Такава е и съвременната тенденция в европейското образование – с преход от knowledge-знание към skill-умение.
Начините за формиране на умение са различни и разнообразни, основни от които можем да посочим: извършване на научно-изледователска и практическа дейност; формиране на самостоятелно мислене; възможност за участие в различни семенари, обсъждания, конференции и др.
Една от най-големите слабости на нашето образование е липсата на изследователска и практическа дейност, която да съпътства обучението на студентите. Не бива да забравяме, че думата студент произхожда от латинския глагол studentum – изследвам. Отдалечаването на студентите от изследователската и практическата дейност носи само негативни резултати, тъй като обучаваният не може да развие никакви професионални умения, които биха му помогнали в бъдещата реализация. Опити за формиране на някакви умения все пак се правят чрез задаване на самостоятелна работа под формата на доклади, реферати, есета, курсови работи и др. Целта на всички тях е, преди всичко, да се развие самостоятелното мислене на студентите, да се навлезе по-задълбочено в материята, да се профилират знанията. Но начинът, по който се задават и оценяват самостоятелните работи, изговянято им се свежда до директно преписване на учебниците или в най-добрия случай до компилиране на няколко литературни източници. Причините за тази порочна практика се крият, от една страна в самите преподаватели, които задават темите дословно със заглавието на съответната глава от учебника, убедени, че студентите не могат да направят нещо различно. При оценяването на самостоятелните работи, преподавателите не си правят труда да ги разглеждат задълбочено поради големия им брой и поради отегчението да четат едни и същи неща. Самото оценяване се извършва по-скоро на базата на написания обем страници, отколкото на качеството на разработката. От друга страна студентите също не се стараят, тъй като последствията както за добрите работи, така и за лошите са едни и същи. Мотивацията се губи поради факта, че самостоятелните работи рядко се вземат предвид при балообразуването на семестриалната оценка. Самото поставяне на тази оценка се извършва основно върху количеството фактологична информация, която студентът демонстрира на съответния изпит. Заучаването на информацията е за кратко време и става непосредствено преди провеждането на изпита. Поради липса на точен и ясен механизъм за оценяване качеството на подготовка през цялата учебна година, оценката от изпита става определяща и се превръща в единствено мерило за знание. А това силно увеличава субективизма при оценяването, защото не показва перманентната подготовка на обучаващия се и зависи от моментното състояние и емоционален характер на изпитващия.
При такава система на получаване и оценка на знанията не бива да се учудваме, че студентите не могат да получат пълни и системни знания, а качеството на подготовка е повърхностно и посредствено. Чрез тази система не могат да се развият и никакви практически умения, необходими за една бъдеща професионална кариера. За сметка на необходимите умения студентите придобиват други, които са напълно адекватни на системата на обучение. Такива като: скоростно писане, разчитане на лош ръкопис, заучаване на голямо количество информация за кратко време, склонност към импровизация – все умения, които се свеждат до безпроблемното вземане на изпитите. А голяма част от изпитите се вземат сравнително лесно, като много е важно наличието на късмет: ”За този изпит учих само един ден и го взех. Добре че не учих повече, иначе щеше да ме е яд ”- тази реплика е често срещана. Чрез нея студентите се радват, че са измамили системета на обучение, така както тя лъже, че ги учи на нещо.
Друг проблем, който се отразява отрицателно върху качеството на българското висше образование е липсата на контрол на образователния продукт от страна на студентите. Те не могат да избират преподавателите си, не могат да изискват смяната на посредствените и некадърните, не могат да участват в изготвянето на учебните програми. В резултат на това преподавателите рядко се съобразяват с качеството на лекциите, които изнасят. Не се чувстват и длъжни да ги представят във вид, удоволетворяващ интересите на студентите. На тази картина изглежда нелепо, когато някои преподаватели негодуват, че ги посрещат полупразни аудитории. Но вместо да потърсят причините в себе си, те предпочитат да изграждат механизми, чрез които да задържат студентите в часовете си принудително. Така отношенията между студенти и преподаватели се градят само на зависимостта на първите от вторите, без да има обратна връзка. А не бива да се забравя, че хорариумът на лекторите зависи от наличието на студенти и въз основа на него те получават трудовото си възнаграждение. Не бива да пропускаме и фактът, че и досега в България няма изграден пазар на образувателния продукт и не е трудно да си представим, че несъществуването на такъв ще задълбочи кризата в нашето образование. В крайна сметка, липсата на пазар и контрол на учебния продукт води до неговото рядко актуализиране, трудно реформиране и бавно модернизиране. Това означава застой в развитието на българското висше образование, чиито потребител се явява цялото общество. А всеки застой, както знаем от историята, предизвиква единствено разложение и упадък.

Заключение
Проблемът “качество на висшето образование” е заемал и заема централно, ключово място в развитието на реформата и в изпълнение на ангажиментите на страната ни, заложени от Европейския съюз. Той е приоритет на всички предстоящи нормативни актове и стратегически документи. Основата на цялостното политическо мислене в тази посока е все по-активно и стабилно сътрудничество между държавата и институциите за висше образование, както и все по-инициативна отвореност на системата за осигуряване на качеството към иновативни и международни практики.

Надявам се да сте харесали реферата ми. Ако има те нещо, което бихте искали да добавите просто напишете коментар. Желая Ви хубав и изпълнен с усмивки ден 🙂